През 80-те години в Испания си задават следния въпрос:
“Защо от една толкова малка държава като тогавашната Югославия излизат толкова добри професионалисти в спортовете като баскетбол, волейбол, футбол, тенис…?”
През 1989 година двама младежи на по 25 години, Пепе и Мигел, първоначално мислят да отидат в САЩ, изпълнени с мечти да станат треньори по баскетбол. Но съдбата има други планове за тях. В Сарагоса се срещат случайно с тогавашната треньорска легенда Ranko Žeravica, който с разказите си събужда интереса у тях към югославските методи на трениране и им предлага да изкарат един цял сезон отблизо с техните играчи в страната. Тогава те се обръщат за помощ към правителството в област Арагон, Испания, за да ги изпратят в бивша Югославия и там да проучат на място каква е тайната на успеха за спортистите. Получават нужната подкрепа и така заминават на обучение за една година . Те са първите и може би единствените от цял свят, които отиват по онова време за толкова дълъг период и се внедряват в “кухнята” на сръбския баскетбол, който ражда толкова звезди. Ето какво ни разказа за този период самият Pepe Rodríguez, с когото се срещнахме на едно от посещенията му в Барселона:
“В края на 89-та година с Мигел заминахме за Сараево, там бяхме в покрайнините, а после и в самия град. След това посетихме Белград и крайбрежната зона на страната. Успяхме да влезем като технически сътрудници в най-великия европейски отбор за всички времена – Jugoplastika Split , където имаше имена като Toni Kukoc, Dino Radja, Zan Tabak, Zoran Savić, Velimir Perasović, Duško Ivanović. Отборът печели 5 европейски купи една след друга!”
След тяхното обучение в този велик отбор, никой друг чужденец не е имал шанса да отиде на тяхно място, тъй като започват размириците и се разделя Югославия. Така че, това са единствените двама европейци, които са се доближили толкова близо до големите сръбски легенди в баскетбола! Пепе споделя, че заради започването на войната, при напускането му на Югославия, се наложило да приюти избягали играчи в дома му в Испания.
Според него, ако я нямаше войната, със сигурност отборът на тамошните баскетболисти щеше да е много по-велик от този на САЩ в момента!
И в крайна сметка открихте ли къде се крие тайната за успеха на сръбските баскетболисти? Кои са факторите, сформилари златните играчи?
“Това, което разбрахме първоначално бе, че в Югославия най-почитаният спорт бе футболът. Но по онова време се сформира т. нар. Света троица, която се състои от Ranko Žeravica, Aca Nikolić и Mirko Novosel- легендарните треньори на баскетболните отбори. Те се събират и решават да направят обучение за бъдещи треньори и така да се издигне баскетболът в страната на едно по-високо ниво. Прилагат наученото от Aca Nikolić в САЩ и обикалят страната и спортните клубове, обучавайки ентусиазираните младежи по единен модел за всички. Ако не беше войната след това, със сигурност професионалните баскетболисти от тези школи, щяха да са много повече из целия свят.
Има и друг фактор, който играе оргомна роля за доброто развитие на баскетбола. Това са гените на народа им. Те са много добре развити в телосложението. В Черна гора например жените имат среден ръст 1,80 м. и са изключително красиви (смее се). Направо бях впечатлен!
А, и за още нещо се сещам- тогава имаше забрана да се излиза от страната, ако нямаш навършени 27 години. И затова се получаваше една въртележка при играчите- подготвяха ги от много малки, защото знаеха, че след 27 години най-вероятно ще напуснат страната. Тогава по-малките, 14-15 годишни, ги слагаха наред с големите в Първа дивизия и така трябваше да се тренират по-бързо и отговорно. Възрастта в случая нямаше значение, а талантът!”
В какво се изразява талантът на един баскетболист?
“Тук в Испания не знаем как да оценим таланта. Например, че едно дете може да вкарва кошове, това не означава, че има непремено талант. Ако обаче има височина 2 метра, тогава има и много по-голяма предпоставка да развие потенциала си като добър играч. Също така много важно е да си “умен”, да можеш да разсъждаваш бързо по време на играта. Физическата издръжливост не те прави талантлив. Това са можели да разграничат сръбските треньори.
Друга причина за успеха на сръбските играчи бе желанието им да напуснат бедната им страна и да се развиват по-добре някъде другаде. Затова са знаели, че само дисциплината и тренировките биха им помогнали. За тях баскетболът е бил един шанс, който не трябва да се изпуска с лека ръка. Борили са се буквално за сбъдването на мечтите си, тренирайки усърдно. Забележително е, че и в Испания най-добрите играчи като Navarro, Felipe Reyes, Gasol, се формират по време на криза в страната и когато не е имало пари да се купуват нови играчи отвън. Иначе сме свикнали да си купуваме готовите таланти, вместо да се опитваме да ги тренираме по-добре от малки.
Безспорно бившата Югославия има и по-дълга история в треньорството на баскетбола. Те вече имат покойни легенди в тази сфера (Николич например), а ние все още не сме “изпратили” никого. Това е създало поколения и традиции в баскетбола, имат си история вече с големи имена, като Ранко Жеравица, който го боготворят за неговите заслуги при спечелване на световни и европейски титли. Докато тук в Испания засега гледат с други очи на треньорите, не им отдават такава почит. И куризоното е, че имаме много добри испанци, които работят в чуждестранни клубове- в Япония, Китай, Дания, Италия, САЩ… Тук не са оценени достатъчно за съжаление. Същото се случва и с играчите.”
Какво научи от престоя си в бившата Югославия?
“Най-общо казано, този етап от живота ми беше от изключително значение за мен. Аз живеех и се срещах с едни от най-добрите имена в баскетбола досега!
И това, на което ме научиха бе, че баскетболът може да ти даде много повече, отколкото да ти вземе. Може да не станах велик треньор, но се запознах с невероятни хора и завързах приятелства за цял живот!
Това, което е много важно за бъдещите поколения е, че практикувайки баскет или друг вид спорт, те се изграждат като едни много по-отговорни личности и са по-подготвени за живота. Да не говорим, че си спестяват много от опасните привички, които могат да създадат, през свободното време. Тренирайки тялото, както са казали и гърците, духът става по-силен!”
А как ти се стори животът на Балканите?
“Много смешно беше как реагира испанският баскетболист Epi, когато му казах, че сме били 9 месеца в Сърбия. Не можеше да повярва, че можем да изкараме толкова време в една комунистическа страна като тогавашната Югославия. Погледът му казваше ”Как сте издържали там?” Истината е, че беше трудно. Всичко беше много различно. Например в малкия град, ако някой те срещне през деня няколко пъти, няма да те поздрави всеки път. Един път на ден е достатъчно. Така и когато бяхме в отбора на Малкович, имаше един играч много по-възрастен от всички нас, който ни беше лидер- Душко Иванович. А той цял месец всеки ден ни гледа накриво, без да ни поздрави. Точно след 31 дни ни прие и стана много дружелюбен към нас, купуваше ни даже семки и ни черпеше с разни неща. Това нас ни изуми, как може цял месец нищо и изведнъж решава да ни приеме. Но пък бяхме горди, че преминахме теста и спечелихме уважението му.
Друго интересно и ново за нас беше ракията. Как само я пиеха в 6:30 сутринта, за да се загреят в студа…Беше брутално!
И това с трите целувки по бузата за поздрав на най-близките, малко ми беше странно…”
И след Сърбия какво последва?
“Върнах се в Испания с идеята да стана професинален треньор, но беше такъв момент в живота ми, че трябваше да направя личния си избор и да подредя приоритетите си и така остана траньорството на по-заден план. Но никога не съм спирал да се занимавам и с това странично. Тренирах за известно време отбора за жени в Първа девизия, няколко години бях в отбора CAI Zaragoza, които играеха в Liga ACB (професионалната лига по баскет на Испания). В момента съм в отбора на Stadium Casablanca, най-големият в областта Арагон. Там имаме задачата да изградим и издигнем екипа възможно най-високо.
Бъдещи планове?
“Професионално са свързани с това, че съвсем скоро ще стана част от техническия екип на Barcelona Pro Basketball, нещо което всъщност никой не знае все още, съвсем прясна новина е.
А в личен план мечтите ми са свързани с възпитанието на моите деца- имам двама сина, на които искам да покажа това, което научих в Сърбия и това, което на мен ми е дал спортът. Защото баскетболът е много повече, това е форма на живот. Той те учи, че не количеството е важно, а качеството. И всичко рано или късно изчезва от този свят. Може да имаш много пари, деца, но това не те прави добър баща и човек като цяло. В крайна сметка това, което искам е да им покажа моя опит и да го изживеят по техния си начин и да се изградят като личности, изкравайки най-доброто от себе си. Спортът е един превъзходен учител в тази насока!”
Интервюто се проведе благодарение на нашия приятел Robert Granja Ripolles от Barcelona Pro Basketball.
Добави коментар